До внучка ми от Ел Дорадо (писмо второ) Здравей, Зайче-Байче! Ръцете ми потрепераха, докато смогнах да отворя пустия му пощенски плик. Па здраво залепено! По наше време писмата си пристигаха обикновено разпечатани. Да няма изненади, понеже врагът не спи! Била си умерено добре – пишеш. Радвам се, щото едно е да измикярстваш в мъничкото село, където всеки си е малко или повече бандюга, докато съвсем друго е в голямото село, където светът е шарен, еснафлия. Магарето ни си остава глухо. Говоря му, говоря му, а то само ме гледа с огромните си добродушни очи и премигва. В последно време, като че ли взе да прихваща това-онова, ама е възможно и да се заблуждавам в желанието си, да го видя с нормална природна чувствителност. Чувал съм, че след определена (библейска) възраст някои органи били се възраждали. Да не би пък и...