Терзанията на Рад Делибашев и Ема Бакърджиева

 

Терзанията на Рад Делибашев и Ема Бакърджиева

 

Рад Делибашев седеше на висок виенски стол с кръстосани върху ниска масичка крака, под рехавата сянка на непознат стар сорт круша. Полюшваше се напред-назад и посърбваше от цигарата, стисната между пръстите на дясната му ръка. Той не бе някой силно пристрастен пушач. Припалваше главно от почерпка.

Някак неусетно взе да чувства все по-голям ищах към тютюна. Терзаеше го настойчиво намерение. Заел се бе със задачата да си измисли по възможност що-годе приемлива работа, ала самата тая настойчивост направо блокираше неговата, иначе, богата фантазия и никаква достойна и приемлива работа не се явяваше пред взора му.

Внезапно осенен от стремлението да наниже поредица тютюневи кръгчета в пространството – като своеобразна разтуха от безизходицата, в която бе изпаднал, той присви устни и продуха слабо тютюневия дим от устната си кухина, а кръгчетата се занизаха едно по едно във възходящ ред, сякаш някой ги редеше – макар че го правеше за първи път.

Това изпълнение бе виждал да го постигат предимно изтънчени тарикат пушачи. Самото му постижение го въодушеви. Грабна го. Никога досега в нищо не беше постигал съвършенство.

Рад Делибашев си падаше по ефектите. По жестикулациите. Идваше му някак от вътре и сега изведнъж, обладан от внезапен порив, той врътна ръка в широк кръг пред себе си – кръг на върховно удовлетворение, килна глава назад, поднасяйки с финес цигарата към устни и се просна по гръб на земята. Непременните буйни изпълнения изместиха центъра на тежестта с упорна точка задните крака на стола.

Точно в тоя момент входната портичка изскърца и в очертанията й се появи неговият вуйчо. Озадачен от положението на сестриния си син, вуйчото изрече:

-          Какво правиш бе, Рад!?

-          Нищо! Какво да правя? – смотолеви Рад Делибашев.

-          Да не би да си се намокрил? – подметна вуйчото иронично.

-          Не пия! Никога нищо не съм глътвал! – отсече Рад Делибашев.

-       Прекаленият светец и богу не е драг! – отбеляза вуйчото и с нескрито възмутителен тон додаде. – Само вие с дъщеря ми чемреете у дома. Но тя, ако все пак има известно оправдание, защото около месец и трябва да завърши гимназиалното си образование, то до казармата пред теб има още година и половина. Все така ли смяташ да се тишиш. Я се стягай. Намерил съм ти работа – в  ДЗС Изток. Тракторист. Веригар. Ще въртиш единствено из блоковете и никой книжка няма да ти търси. По-късно и книжка ще уредим. А от напролет бригадир ще те главим – среднист си все пак! След казармата записваш задочно инженерство! Инженерът на ДЗС-то, тогава някъде, излиза в пенсия и ти ще поемеш тоя пост.

Рад Делибашев изгледа втрещен вуйчо си и извика:

-          Тракторист!

-       Разбира се! Защо не? Работата е добре платена! А отделно пред теб се явява хубава перспектива. Инженер и то с издръжка от ДЗС-то. Пред колцина смяташ се явява такъв шанс – възмути се вуйчото.

-    Вуйчо – подхвана Рад – чувал ли си думата „урбанизация“? Тая дума буквално означава бягство от селото! Бягство от земята! От черния и неблагодарен труд. Не пустее ли и нашето село. И вие навремето сте избягали. Ето, ти си станал счетоводител!

-     Хубаво! Дреми тогава тук, като овен у изолатор! – каза гневен вуйчото. Само за вас с братовчедка ти достойна работа няма. И тя по цял ден дреме и зяпа в тавана. За през ваканцията й намерих място в текстилен магазин. Нямало да хвърчи, като пеперуда, ката час насам-натам. Приятел ми предложи да замести по време на отпуската една тяхна служителка. Като инкасатор. А тя каза, че нямало да се скита из улиците, като бездомно куче!

-   Вуйчо – подхвана Рад Делибашев – Разбирам доброто ти намерение, но и ти ни разбери. Друго време е, всичко бяга от мизерлъка! Едни се насочват към адвокатура. Други стават поети - пишат бели стихове! Трети – писарушки! И още службашки длъжности. По-сръчните стават златари. Хората се насочват към по-престижна работа. Гледат да са добре облечени, да са с лъскави обувки, напарфюмирани.

-    Рад Делибашев замлъкна за малко, но като видя, че вуйчо му не го апострофира, нито показва подобно намерение, продължи със самоуверен тон:  Инженер! И той е кален. Ето ти, вуйчо, си седиш на бюрото, като главен счетоводител!

-   Добре – каза вуйчото – ще видим докъде ще я докарате. А що се отнася до мен, работил съм, като тухлар, бил съм прикачвач на точно такъв трактор, верижар. Прикачвачът седи на седелка, монтирана на самия плуг и на всяко обратало вдига и сваля плуга с винтов механизъм. А по време на следването работех като казанджия. Не съм хайлазувал. Не насилваме и Ема да се самоиздържа, но е добре младежи, като вас, които хвърчите из облаците да научите това-онова, когато не ви е все още задължение самоиздръжката, да се потопите в действителността. Така ще прозрете от кого, от кое и като да се пазите. Ще видите как хляб се изкарва! И ще изградите в себе си най-важното. Критерии! Мерилото! Онова, което се нарича скала на ценностите!

Възползвал се от открехнатата портичка, при тях влезе безшумно Пеко-Везесъщият. Съсед на Делибашеви. Както винаги и сега носеше очила, негово си назначение, а не лекарско. За да изглеждал по-интелигентен! Дочул словата на вучото, към когото никога не се обръщаше по име, а Счетоводителю, той отсече:

-     Счетоводителят знае! Слушай го, Рад, за да сполучиш! Не питай старило, а патило!

Вуйчото хвана Точния под ръка и двамата напуснаха, а Рад Делибашев приседна на злополучния стол, взе глава в ръце с подпрени лакти на колене и потъна в размишления около вуйчовите му назидания, умозрения и упреци.

Постепенно в главата му се зароди идеята да посети Ема, братовчедка си. Вдигна се, изкара колелото и се опъти към тях. Живееха наблизо. Съставна къща от миниквартала, към който и те принадлежаха. Миникварталът се състоеше от двадесетина къщи, обградени с блокове около си. Новото градоустройство! Рожбата на великото селяческо преселение. А те бяха подмината. Запази ги улицата. Особеният й завой, който не позволяваше на стандартните провоъгълни проекти във всичките им варианти да бъдат приложени тук. Един специален проект би излязъл твърде скъп, за да си го позволят и градоустройствениците решиха да запазят тия къщи. Самите къщи не бяха неугледни, но олицетворяваха прекрасно различията в епохите със своя контраст в сравнение с надвисналите ги грандиозни архитектурни продукти.

Рад Делибашев въртеше бавно педалите. Назиданията и наставленията от вуйчото бръмчаха в главата му и го правеха опасен участник в движението. Наближавайки дома на вуйчо му, който бе на задната улица от миниквартала, той с почуда видя жена, излизаща от тях, която с плачевен глас викаше:

„Боже! Боже! Какво е това чудо? Чудо на чудесата! Боже! Защо са го заминали така? Как може? Боже! Чудо!

Рад Делибашев натисна здраво педалите и влетя през отворената портичка. Подпря колелото на къщната стена и се спусна към тая незатворена врата, насочвайки се към втория етаж. Стъпали вземаше през едно, а когато отвори вратата на спалнята, вътре нямаше никого. Обърна се и слитайки надолу се отправи към кухнята намираща се в дълбочината на коридора, където евентуално би могла да бъде братовчедката му. Със самото отваряне на кухненската врата, пред погледа му попадна спираща дъха картина. На леглото, изпъната по гръб, с вирнати стъпала, лежеше братовчедка му Емилия. В ръце държеше горяща парафинена свещ. На стол до леглото, в паница с ориз, забодени в ориза, горяха свещи!

Емилия повдигна леко клепача на едното око и като видя, че при нея е влязъл братовчед й, промълви:

-          Постановка!

-        Рад стоеше, недоумявайки, както видяното, така и чутото, а Ема съзряла поразителния ефект от постановката си, наново повтори: Постановка!

-          Емо, какво ти е? – промълви Рад Делибашев

-          Казах ти! Постановка! – отвърна Емилия дръпнато.

-        Емилио, ти май си се побъркала. Знаеш ли, че съседката ви Мариела излетя от вас на куршум, викайки колкото глас и държи: Чудо!

-        Рад, реших да проверя кой ме обича. Всички по цял ден ме хокат. До гуша ми дойде! – каза Емилия и се разплака.

-          И как ще го разбереш тогава? – учуди се Рад

-          Който най-силно ридае! Така ще разбера! – уточни Емилия

-          Ти наистина си мръднала! – отсече Рад Делибашев

След тия си думи Рад Делибашев пристъпи към нея, издърпа горящата парафинена свещ от пръстите й, извади и горящите свещи от паницата, загасявайки ги междувременно и като извика на братовчедка си да се вдига, отнесе свещите в лигена на мивката, грабна стола и го постави в дъното към края на леглото.

-         Вдигай се! – настоя Рад на все още колебаещата се негова братовчедка, като през това време откачи голямото огледало над мивката и го закрепи на стола.

-          Защо поставяш огледалото там? – почуди се Емилия

-          Нали чрез него си догонвала образа на Клеопатра! – каза той с тънка ирония

-          Каква Клеопатра, бе, Рад? – възкликна Ема

-          Нали гонеше образа на фараонката! – отговори Рад Делибашев

Ема го гледаше втрещено, а той отиде и вдигна телефонната слушалка от поставения върху шкафчето до леглото апарат.

-          На кого ще се обаждаш? – запита с доза подозрение в гласа, Ема.

-      На съученичката ти Стояна от отсрещния блок. Видях я на идване да се прибира от пазар.

-          И за какво ти е тая Стояна? – запита все така изпълнена с  подозрение Ема

-          Да ни се притече на помощ! – отговори Рад

-          Каква помощ, бе, Рад! – запита с половин гърло Ема

-       Първо ще й обясня каква си я забъркала и че сме в безизходица, защото след малко тук ще се напълни с хора! Мариела търчи и реве из улицата, викайки: Чудо! Стояна само ще повтаря: Грешка е! Недоразумение е! Това е етюд! Етюд! Подготвяме сценка и това е етюд! И пак ще повтаря, та да овладеем ситуацията.

-      За какво говориш бе, Рад? Какъв е тоя етюд? И от къде се взе тая Клеопатра? – дивеше се Ема

-    Като те видях на одъра, с щръкналите ходила, изпъната и с тая многоцветна препаска около главата, на Клеопатра ми заприлича, после ухапването от отровната змия. Три пъти съм гледал филма. Първият път самичък, вторият път с майка, а третият с целия клас. Заведе ни класната, за да сме видели какво е достойнство от една страна, а от друго какво е върховно изкуство! Та така, че Клеопатра е неизменно в мен. Всели се в мен картинно. Изпъната на смъртния и одър. Величествена, неотразима! А ти постигна същия ефект! Браво!

Предположението на Рад, че много скоро тук ще се изпълни с хора, започна да се оправдава. Понесе се глъч, която постепенно ставаше все по-многогласова. Рад Делибашев хвана братовчедка си за ръка. Довлече я до вратите и като я побутна да се покаже, тихо я насърчи с думите:

-  Викай: Недоразумение е! Стана недоразумение! Това е етюд! Сценка подготвяме! Грешка, грешка! Недоразумение!

Ема първоначално се стъписа, но Рад Делибашев я подпря в гръб и настоя: Викай или ставаш за резил! – и тя подхвана да ръкомаха, повтаряйки:

-    Недоразумение е! Постановка! Постановка! Сценка!

Малкото предкъщно пространство непрекъснато се пълнеше с хора. Дотърча и съученичката на Ема, Стояна, която още от улицата с тревожен глас подхвана:

-Недоразумение! Недоразумение е станало! Това е етюд! Етюд! Недоразумение! Ще изнасяме сценка. Ето, вижте я! Ето я на вратите! Жива е! Етюд е видяла Мариела.

Още недоизказала сърдечните си извинения към надошлите хора и на улицата пред дома им, спря джип на прокомбината, където работеше такткото. Хората се извърнаха да видят кой престига, а Стояна дотърча преди новопристигналия да е стъпил на земяна и с утвърдителен и спокоен тон подхвана:

- Няма нищо чичо Захари. Мариела грешно е изтълкувала видяното. Това е етюд! Подготвяме сценка. Ема е в ролята на Клеопатра, а Мариела в тоя момент е нахълтала. Така, че цялата тая неразбория се дължи на една грешка. Неразбиране. А това е един етюд! Подготвяме го отдавна, но дискретно.

Докато Стояна, съученичката, успокояваше бащата на Емилия и пред джипа спря кола на милицията. Двама милиционери чевръсто и едновременно излязоха от колата. Те не влязоха в предкъщното пространство, а подпряни на колата изследваха движенията и реакциите у хората, но Стояна не изчака дистанционнто и проучване да продължи в съзерцания и се отправи към тях. С пристигането си в периметъра на служебното им пространство тя разпалено подхвана да излага в пълни подробности картината на суматохата как е възникнало, а най-накрая завърши философски:

-    Докато селските навици да нахълтваш в домовете на хората, сякаш влизаш в кръчма, не се култивират, то винаги могат да се получават всякакви изцепки! – самата тя бе кореняк гражданка.

Рад Делибашев също забеляза пристигането на милиционерската двойка и веднага се запъти към тях, проправяйки си път чрез настойчивост и разяснения. Щом се озова пред тях и Стояна се оттегли. Оттегли се също и водача на колата, който като се настани на седалката се пресегна към така наречената „жабка“ и затършува усърдно из нея. Просто се стремеше да внуши, че внезепно му е дотрябвало нещо важно, но всъщност деликатно остави колегата си и Рад Делибашев в уединение. Помежду им имаше някакви потайности.

Останал насаме с милиционерът, го погледна и подметна!

-          И!

-        Не знам от къде да започна! Трудно е за обяснение. Но в края на краищата ефекта е на лице. Недоразумение! Глупост! Защото е могла да се заключи. Но кой да се досети! – с тия думи Рад Делибашев приключи по същество, но някак си създаде впечатление, че му се ще да допълни още нещо.

-          Има ли още? – запита милиционерът

-        За имане, има, но не е по случая. От няколко дни ми се ще да се срещнем, но някак ми е малко неудобно, макар че сме си близки, така да се каже.

-          Думай! – каза милиционерът

-     Ох! – въздъхна Рад Делибашев. Не е така просто, ама няма на къде. Намирам се в безизходица. Завърших проклетата гимназия, но нито професия имам, нито пък съм удостоен със златен медал при завършване, та да кандидатствам, където ми хрумне. Не сме и във възможност по друг някакъв начин да запиша някъде.

-          Конкретизирай! – прекъсна го милиционерът

-  Щеше ми се да се срещнем и заедно да измислим нещо. Не би ли имало възможност да се измисли нещо като за мен. Служба някоя из администрациите. Все пак съм среднист. Не ми се вярва всички да са за висшисти!

Рад Делибашев не можа да доразвие идеите си. Милиционерът го прекъсна и то навременно, защото той не знаеше какво повече да изложи.

-      Ако имаш предвид за при нас, направо ти казвам, че ти с твоята виталност не ставаш. Колегите направо ще те разкъсат. Ние сме хора твърди. Службата го изисква. Възможности за разни импровизации няма! Но ще поработя по въпроса, нали се имаме!? – подхвърли с тънка ирония милиционерът, ползвайки собствените му думи.

Рад Делибашев кимна с глава в знак на разбиране и пълно съгласие, а милиционерът се допълни:

-          След пет часа ще бъда отпред пред управлението и те чакам!

Милиционерът се насочи към колата, а Рад Делибашев се отправи към къщата, където със сигурност вуйчо му, без съмнение, го очакваше. Това се потвърди още при самото му влизане в кухнята.

-          Рад – обърна се вуйчо му към него. – Я ме въведи в цялата тая идиотщита!

Рад знаеше, че това със сценката, пред вуйчо му няма да мине и предварително си съчини що годе по-приемливо обяснение, с което и тръгна не без театралничене в поведението.

-     Вуйчо, никога и в нищо не съм те лъгал! Как стана неразборията? Щом ти излезе от нас, аз взех и се обадих на Ема, че идвам у вас. Имах намерение да й разкажа сутрешното събитие у дома. Тя каза да идвам! Долових в гласа й някакви нотки, плачевни нотки, сякаш. Реших, че с нея се е случила неприятност, а тя намислила номер да ми погоди.

Поставила стол до леглото, сложила на него паница с ориз, набола в ориза свещи и ги запалила. Друга свещ – голяма, пармацетова, също горяща, взела я в ръце и се изпънала на леглото, а почти веднага нахълтала Мариела. Затворила очи, за да не и дава обяснение, а оная изпищяла, виждайки тая умопомрачителна гледка и излетяла навън изплашена и обезумяла. Едва се разминахме с нея, но тя не ми каза нищо, та и аз се шашнах.

-       На вас двамата ви е нужен един хубав бой! Ето това ви трябва на вас, недоразбраните душички! И така! – каза остро вуйчото. От утре Ема тръгва с майка си си на работа в болницата, но не при нея! Ще я уредя в патологията, като санитарка. Така ще може да се запознае с поведението на неадекватните хора. Ще види реакциите им в различните случки, а техните реакции са неподправени и непреднамерени. Може би след известно време на допир, ще се съпостави с тях и тогава да й просветне в ума, че има нещо в поведението ви, което е извън общоприетото за обществото. Иначе казано – ненормално!

-         Вуйчо! – подхвана Рад Делибашев – Прав си! Със сигурност правим грешки. Ама кой на младини не прави грешки и не се е чувствал неразбран!

-      Рад, не говоря за грешки, а за дивотии! Не ви отиват на вас хора нормални! Хора с претенции за придобита култура! Много е лесно да се изложиш, но е трудно да се промени хорското мнение. Така излизат прякорите. А прякорите остават за цял живот и нищо не ги трие!

Бащата на Ема не намери какво повече да каже и излезе, а братовчедите дълго време останаха безмълвни. Ема, седяща на леглото, а Рад на стола. Ема първа проговори. Същисана, както от развоя на събитията, така и от бащините слова.

-          Рад! – започна тя – Чу ли? Санитарка при неадекватните хора! Как ще живея!

-     Ще го приживееш! Там ще бъдеш около месец. Ама какво да кажа аз, когато вуйчо сутринта ме нареди за тракторист. До казармата – тракторист! Ще бръмча в пустошта и сред облаци пепел. Но по-важното в случая е, че се измъкнахме. Е, няма как да сме напълно сухи. Навярно ще се прочуем в целия град. Нооо, всяко чудо за три дни! Все ще се намери и някой друг и някой друг, който да вземе знамето.

-          Благодаря ти, Рад! Няма да го забравя! Ти ме спаси! Благодаря!

-         Добре, че не бе задачка по математика! – подхвърли Рад Делибешев и продължи – по тригонометрия!

Леко засмян от собственото си признание относно науките, той потупа Ема по рамо, взе си довиждане с нея и се отправи към своя дом. Велосипедът до голяма степен го облекчи, защото направо събитията, в които взе сериозно участие, изцедиха всичките му сили.

Улицата бе с наклон от пет процента. Имаше го обозначено в пътен знак. В резултат на това обстоятелство той остави колелото просто само да го предвижи. Прибирайки се у тях, Рад пробута колелото на сянка,  до под крушата. Взе стол, оня, който го метна по гръб и се настани на него. Не му се влизаше вътре. Имаше нужда от проветрение. Външно и вътрешно. Досети се и за срещата с милиционера, но до тогава имаше много време.  На излизане от братовчедка си видя на стенния часовник, че до дванадесет има цял половин час. Предостатъчно време за уговорката. Вътре, в стаята отредена за него, не му се влизаше. А така и среща с родителите му, които до час щяха да се приберат от смяна, не му се щеше, би му дошла в повече. И той скокна и написа на хартия една, да не го чакат за обяд, защото е на риба. Събра такъми набързо, яхна колелото и се отправи към надалечен микроязовир.

Водоемът бе обкръжен от рибари, които сякаш чакаха Лох неското чудовище да се появи. То не се появяваше, но рибарите един през друг въртяха скоростно макари и току над водите се замятаха по-малки и по-едри риби. Денят се оказа добър. Не всеки ден е такъв. Според редовните рибари, атмосферното налягане влияело. Възможно е да е така, възможно и да не е, но с експерти не се спори, а и не е нужно.

         На Рад Делибашев също му потръгна и не само, а направо му вървеше. Много скоро хубави риби заизпълваха пространството на пластмасовата кофа, а това го увличаше. Увличаше го не само него, но то си е казано – апетита идва с яденето. Облажва се човек.

От време на време той изваждаше от малкото джобче на панталона джобния часовник „Женева спорт прима“, за да види как е с времето. Рад много обичаше да се перчи с тоя часовник. И приятелите, с които общуваше, често-често го питаха как се е сдобил с тоя скъп часовник, но той загадъчно мълчеше. По време на бригада – беряха ябълки, чапкън задигна колелото на основен работник. Рад Делибашев го видя. И други го видяха, но по време на разследването никой не призна. Рад Делибашев не се сдържа и при поредното препитване от упорития милиционер, с поглед го насочи към чапкъна.  В последствие колелото бе открито, а помежду им с милиционера, който получи повишение, се завързаха топли чувства. Рад Делибашев се кефеше много на тоя часовник, но все пак някак му бе чоглаво-неловко. От една страна постъпи правилно, от друга - чувстваше се доносник. Не го бе страх да обяви истината, но се притесняваше да не навреди по някакъв начин на милиционера. Шантава работа! – викаше си той. Най-вече го тормозеше необходимостта да пази тайна. Сякаш участваше в някакво съзаклятничество. Завера!

От време на време се срещаха с тоя милиционер. Разменяха по дума от общ характер, като: Как си? – от страна на милиционера и понеже той, милиционерът знаеше за полицейските пристрастия на Рад Делибашев, понякога завързваха разговор на тая тема. От своя страна Рад, по време на сбирка с приятели, не се изпусна сред пороя от самохвалебствия да се освободи от глождещата го тайна.

Известен период от време Рад Делибашев се страхуваше от срещи с милиционерът, което не убегна на последния. Един ден при напълно случайна среща се случи голямата изненада. Милиционерът без каквото и да е обяснение му подари часовника. Изненадата бе голяма и трогателна.

Разбира се освен, че подаръка бе жест на уважение той си имаше също така и прагматична стойност. И тук Рад Делибашев периодично го изваждаше от джобчето, за да прецени с какво време разполага до така важното рандеву.

Времето наближи. Пластмасовата кофа до половин бе пълна, че и повече от половин и макар да разполагаше с още време, Рад реши да събира такъми и прибира. Вкъщи го споходи нова голяма и толкова нежелана изненада. А така му се щеше да излезе от тия преживелици. Дочу гласът на Емината баба от кухнята и като лисица снишен и безшумен се промъкна до чешмата отвън. Прехвърли незебелязано кофата и тихичко снишен, като крадец се домогна до колелото си, подпряно от вътрешната страна на дувара, до портичката. Избута го и като се хвърли отгоре на седлото натисна педалите до превъртане.

Милиционерът бе на пейката. Пушеше цигара и гледаше в краката си.

-          Май закъснях. – изрече виновно Рад Делибашев, пристигайки

-          Не, не си! – отговори милиционерът и посочи на Рад да седне до него

Милиционерът не остави Рад Делибашев да подхване с подпитвания, а направо влезе в същината:

-     Рад, при нас място има! Но ти си твърде фриволен. Докато тук, службата изисква малко темерутщина. Твърдост! Стегнатост! Тя е служба напрегната и с ненормиран работен ден. Има строга йерархия.Разбери ме добре, Рад! Да не говорим, че колегите ще те вземат на мезе и ще те направят разноглед.

Милиционерът се вдигна и хвърли остатъка от цигарата в наблизо поставеното за целта кошче, а Рад Делибашев през това време изгуби всяка надежда и изпадна в дълбоко униние. Милиционерът се завърна на пейката, хвърли му едно око и с мека добронамереност, в съчетание със същата усмивка, каза:

- Но си късметлия!

Рад Делибашев едва не получи сърдечен удар при тая словесна еквилибристика. Милиционерът го погледна, засмя се и изговори:

-  Намерихме възможност. При това, мястото е само едно. Ако приемеш е твое! Полувисше! И нещо много интересно – това е последната година на тоя вид образование. Нашият народ се замогна и вече е напълно във възможностите си да изучи своята челяд до пълна степен! Приемаш ли? – запита милиционерът.

-          Приемам! – отговори Рад Делибашев, макар и не осмислил чутото.

-          А, интересува ли те специалността? – подметна милиционерът.

-          Интересува ме, като една информация. – отговори Рад Делибашев.

-     „Охрана на труда“ – каза милиционерът, хвана Рад Делибашев за ръка и допълни – Утре до десет да си при мен. С характеристиката и диплома за завършено образование!

-      Като и ИВ. на берберите. - отбеляза ненадейно появилият се Пеко-Вездесъщи.

-          Ама, аз характеристика нямам. Никой не ми е давал. – промълви Рад

-       Характеристиката е най-важна, момче! Отиваш в гимназията и искаш да ти издадат. Може да вземеш с теб и вуйчо си. Дори е хубаво да го вземеш! – доуточни милиционерът, вдигна се и се отправи към входното стълбище на управлението.

Рад Делибашев го съпроводи с поглед, докато влезе във входните врати, вдигна колелото си от стойката, прехвърли крак и потегли бавно. Нямаше за какво да бърза, освен това му трябваше време да осмисли подробно и в техния порядък преживелиците си през дългия и пълен с превратности ден. Въртейки бавно педалите в умът му проблесна мисълта: По-добре фриволен, отколкото цял живот сърдит и недоволен! Ощастливен от озарилата го мисъл, той натисна педали, колкото е възможно по-бързо да сподели с родители и вуйчо си радостната вест.

Портичката бе отворена и той нахълта вкъщи, като вятър. Още със самото нахлуване и възторга му изгасна. На три стола пред лятната им кухня седяха майка му, Ема и от другата страна на Ема – нейната баба. Как, защо и с какво се бе придвижила от селото, в което живееше не бе ясно, но със сигурност не бе пристигнала водена от нежни чувства. С появяването му и Ема проплака:

-          Рад, баба смята че сме непрокопсаници!

-    Непрокопсаници сте, зер! – отсече категорично бабата и додаде – Слободията ве порази!

- Точ! Слушай бабата, Радко! Тя знае! Бабата, Радко, е вряла и кипяла! Точ! - каза зад гърба на Рад Делибашев, лутащият се из улиците Пеко-Вездесъщи, вмъкнал се преди Рад да е гарирал велосипеда; слисан, както от "етюда", а също така и от малко очаквания актьорски състав.

 

 

Борис Церовски