По пътя за Европа

 

ПО ПЪТЯ ЗА ЕВРОПА

„Съдбата е политика“

Наполеон

 

Мартин Стоянчов Рогуша и съпругата му Йоана Теодоси Рогуша напуснаха врящото, градско гърне и се установиха в някога гъмжащото от народ негово родно село, което по настоящем предлагаше мир и спокойствие. Нито овце и агнета блеят, нито конска каруца ще изтрополи. А още по-малко детска врява глава ще ти надуе. Да, от време на време лека кола ще профучи. Коя по-лежерно, коя по сърдито. И мотор чат-пат ще изръмжи. Толкоз.

    „Беснеят!“ – казваше си Мартин Стоянчов Рогуша

    По-късно си даде сметка, че е станал твърде придирчив и претенциозен. Ефект от градската бруталност. Само че така осъзнатият извод и умозаключение не го удовлетвори. Струваше му се, щото нещо му убягва. Изплъзваше му се, а той обичаше да изследва нещата в дълбочина. Чувстваше, че в пространството витае някакво коварство. Самото привидно спокойствие излъчваше несигурност, защото виреят във води застояли само жаби. Какво бе причинило тая глухота. Липсата на живец? Трайна историческа умора или генна мутация. Необичайна бездуховност и атеизъм, привнесен.

- Йоано – извика той, обръщайки се към съпругата си, която за пореден път четеше „Древногръцка митология“, седнала до приготвената за зарезанови поклонници маса – кой е Дедал? Историческа личност, пророк или художествена измислица?! А, кой е Икар? Да не сме ние и не сочи ли ни тоя Дедал финала на усърдието ни към небесните тайни?!

Йоана, почувствала бунта към бездуховността, от ръмженето и яростта, предизвикана неосъзнато чрез превозните средства. Бунтът срещу стаението, което като тежка есенна мъгла, пропълзява в душите и поглъща във влажната си пелена всяка искра. В субстанцията на сътворението, пропълзяло незнайно откъде и от чии интереси! Но и тя имаше съмнение в гена, предизвикано сутринта от анонс по телевизията: Що е Радецки? Дискусионна тема. Но отново ли ще се замете истината? – питаше се тя. До кога ще замитаме истината? Колцина знаят, че клетниците, стъпили на родния бряг, биват посрещнати в юнската жега единствено от един луд с котел вода. Защо не си кажем криволиците? Е, няма да ни бъде! – казваше си тя, ядосана като ония двигатели с вътрешно горене, ревящи при подадената им пълна газ.

-        Чуваш ли, Йоано? – провикна се повторно съпругът й.

- Чувам! Чувам! – отговори тя. Дедал е всичко, което изброи. Загадка е древногръцката митология, защото е трудно да се приеме, че толкова първичен народ може да го сътвори това! Да го изложи така, както още и да го опази за поколенията, когато толкова други народи са изчезнали безславно!

-  Йоано, носиш ли бакъра – подметна Мартин Стоянчов Рогуша на слизане от трикраката стълба, приключил с подрязването на асмалъка.

    Йоана Теодоси Рогуша, грабна менчето, обрамчено с венец от лозова пръчка и вплетен в нея здравец, поднасяйки го тържествено, с поклон на своя съпруг. Театралничеше тя, мъчейки се да го извади от мрачината, владееща душата му напоследък. Наскоро изпрати приятел в последния му земен път. Асен Рибагин. Главният редактор на местен всекидневник. Запозна ги Анастас Стоянов. Поетът Анастас Стоянов. Оня, който след вестта по късна доба, на сутринта викна:

„Търсете българския алпинист,

Търсете го, дори и век да мине,

В дълбока бездна или звезден вис –

Не толкова лесно българинът гине!“

Мартин Стоянчов Рогуша пое обрамченото с венец менче, отпи от зарчина и отново го връчи на Йоана, за да полее всеки корен. Като майка, към майка. За берекет и добруване.

Йоана обикаляше лозите, ливваше на всяка от зарчина, когато портичката към дома им се отвори и въодушевени влязоха стари колеги на Мартин. Още с влизане по-високият, Мито Скорушата, обяви:

-  Царю! Ето ни и нас! Признателните Ваши поклонници! Носим дарове скромни и молим да ни допуснете в покоите Ви достопочтени!

Предната година на зарезановите празненства Мартин Рогуша се сдоби с титлата „Цар“ на виното. Тая титла, всяка година по време на Св.Трифоновите  тържества бива присъждана на оня, чието вино се определи като най-хубаво. Кърваво-червеният зарчин (най-старият сорт с Широка мелнишка по тези земи). Самото тукашно селячество бе неоспоримо компетентно в областта, то не бе самообявило се като такова, а всепризнато в региона. Така, че титлата на Рогуша носеше своята си тежест! Частното му лозе от текезесарски времена, създадено от предците му и по чудо отдадено им точно на тях, бе в основата на признанието. Неговият дядо донесе технологията от Америка, доусъвършенствана в последствие във Франция, където е пленник после балканските войни.

Мартин покани гостите на масата, която бе определена за настаняване на духовия оркестър, преди тържественото поемане към лозовите масиви на кооперацията, слисан както той, така и Йоана от вида на другия гост. Носеше свещеннически одежди. И за единия и за другия знаеше, че битуват негде из странство. Гурбетчийстваха! Някой ги бе насочил към дома им. Те не бяха местни, а и никога не бяха посещавали семейството.

Гостите извадиха дарове от пазарските си чанти. Отецът поднесе грижливо пакетиран подарък за Йоана, а когато тя го разтвори – оказа се икона на светата Майка. А Мартин получи обемист и доста тежък подарък – пълнена пуйка! Гостите действително се бяха постарали с подаръците към „царското“ семейство.

Мартин незабавно отиде да допълни менчето, а Йоана донесе тепсия с вита баница. Мартин наряза баницата в тавата, отпи от менчето и поднесе първо на свещеника. Отпиваха директно от него, което символизираше взаимно уважение и сплотеност дружеска.

Постепенно официалностите се стопиха и атмосферата стана напълно приятелска. Разговорът потръгна в тоналността, в която условностите отпадат. Още повече, че те се и познаваха.

- Софроне, как пое тая мисия? – обърна се Мартин Стоянчов Рогуша към свещеника, вече овладял почудата.

Свещеник Софрон се подвоуми и отговори спокойно:

-  Неведоми са пътищата Господни, Мартине. Само Той знае истината и нейния произход! Защо те подлага на изпитания? Дали като някакво изкупление или ти дава шанс за просветление в житейския калейдоскоп, за да съзреш важното, а то е само едно. Указано е в Библията. Труден и сложен е тоя път, но трябва сам да го намериш. Друг не може да те води. А може и да те подхлъзне. Хората често се подхлъзваме, подведени от съблазън. Духовна слабост. Обиколих света, докато го осъзнах.

- Баща ти, Софроне, доколкото ми е известно, бе председател на АПК-то. Как така ще гурбетчийстваш? – възкликна Скорушата. Лично аз от чудо поех тоя път. Разкрих една малка фирмичка и от там потръгнаха злините. То ме погнаха всякакви тахтаби. Едни искат пари, други съдружие, а две горили дори се заселиха в близост до мен. Конвоираха ме навсякъде. Включиха се и овластени структори. Дърпаше им конците отречен кукловод! Устройваха ми засади насам-натам, а един мастодонт присвои моя разработка и сега залива пазара с нея.

-         - До там ли са стигнали? – продума свещеникът.

-         - До там! – отговори Мартин Стоянчов Рогуша. Те са традиционалисти!

-         - Традиционалисти ли! – възкликна свещеник Софрон.

-  Такива са – съгласи се и Скорушата. Цял век от тая ниша няма да излязат, нито друго ще сътворят. Традиционалисти!

- В общи линии така се развиха нещата, продължи Скорушата, но съдружието ни с колеги се разпадна. Егото взе връх при нас, а не обективизмът. На всичко отгоре благодетелят ни се задави със „златна превъзходна“. Имаше голяма уста, но гърлото му го провали. Задави се с тая „златна превъзходна“ и цофна.

-                  -  Егото, казваш, ви провалило! Егото винаги е подвеждащо и по тая причина опасно! – каза свещеник Софрон.

- Истина е! – съгласи се и Мартин. – И при други колеги настъпиха подобни неблагополучия, да кажем. – допълни той и се обърна към свещеника:

-                  -  Казваш, Софроне, че света си обиколил?

- Да – отговори свещеникът след кратко мълчание. Обиколих го. Така се стекоха нещата. Грабне те вихър и те носи, а ти не можеш да се съпротивляваш, нито да се ориентираш. Силата е неподвластна и с произход неизвестен. Своеволна е тя и с нрав по-скоро неземен, към който няма как да се нагодиш. Носи те и това е. Ако те пусне – пусне. Волята е нейна. Връхлита внезапно, зародила се неочаквано и от място неподозирано.

-                  -  Много мистика, бе Отче! – каза Мартин Стоянчов Рогуша

- Много! – съгласи се свещеник Софрон. Още се мъча да прозра зародиша. От председател на АПК-то главиха баща ми за ликвидатор. От тук тръгна. От тук пропълзя злината. Давам си сметка, че това е зародиша, но може би не е, защото не знам как така се стекоха нещата и ни грабнаха. Индиферентността на житейската стълбица ме покоси. В пореден тежък ден баща ми ни извика с чичо в спалнята си. Лежеше на леглото отгоре облечен, рошав и небръснат. От дни лежеше така, после кончината на мама. Ние застанахме до него и той ни каза: „Общонародните клетви ни застигат. Погодиха ни номер". – повдигна възглавницата, измъкна из под нея плик и подаде на чичо, казвайки: „Тук има малко пари, тръгвате и напускате това място! Няма да се делите за нищо на света.“ После направи знак с ръка да излизаме. Обиколихме държавата и се спряхме в Либия. Посредством чичови познанства там постъпихме на работа. Оказа се, че всъщност се намираме в частен затвор. Две години изкарахме там. Бях се превърнал в специалист по всичко, а чичо постъпи в кухнята. Ходех често в тая кухня. Тя бе истинска развалина, все имаше нещо да се човърка в нея. Главният готвач ни прие и се сприятелихме с него, което ми даде възможност по-свободно да се вра из помещения и складове, които бяха пълни с какво ли не. Огромни количества застояли портокали гниеха, но се даваха на останалите затворници и тогава на мен ми хрумна да заделям най-неподходящите за храна. Мачках ги в бидони да ферментират. Изработих подобие на казан и започнах да произвеждам ракия. Тая ракия обърна нещата! Сближихме се и с брата на главния готвач, който снабдяваше с провизии кухнята, а притежаваше и собствено риболовно корабче. Една нощ, преоблечени като работниците му, се измъкнахме навън. Качихме се на корабчето и с няколко последователни прехвърляния по риболовни корабчета се озовахме на Малтийския бряг. Последва Сицилия, където се сдобихме с фалшиви документи, посредством помощта на руски евреи. От Сицилия в Кадис. От Испания в Канада – Ванкувър! От там след година в Берингово море, ловяхме раци. Чичо простина. Хвана го пневмония и не можахме да го спасим. Така останах сам и още при първата отдала ми се възможност, хванах пътя за насам. Тук намерих, че понеже няма нищо случайно, явно ми е определено да поема свещеничеството.

-         Пред твоята одисея, аз няма да се оплаквам – каза Мито Скорушата.

В тоя момент отвън, някъде далеч надолу се понесе „Земеделският марш“, подет от духовата музика. Той, Земеделският марш, още не бе изваден от забранения списък, но нямаше и кой да следи за това. Гостите и домакините станаха и отидоха да излязат за посрещане на духовия оркестър, но него го нямаше. Обикаляха наред из улиците, събирайки хората. Както обикновено го  правеха всяка година. Застанали до портата, Мито скорушата, видял надвисналото бъзово дърво над оградата, се обърна към домакините с думите: защо не го махнете тоя бъз, ще събори оградата.

-   Музиката скоро няма да пристигне, да се върнем на масата! – предложи Йоана Теодоси Рогуша.

Мъжете я последваха, а съпругът отговори на Скорушата:

- Тоя бъз има историко-сантиментална стойност. Някога, като дете, си бях свил гнездо в клонака му. Качвах се горе и следях уличния живот. Никой не ме знаеше, че съм там, а това по някакъв начин ме караше да се чувствам, че съм над нещата. Когато гледаш от горе, така се чувстваш. От тук проследих и кучешката процесия. Намирах се в гнездото. Бяха ме изпратили от училище да агитирам баща си за влизане в ТКЗС-то, а той въобще не се съобразяваше с моята мисия. Същевременно бе отхвърлил всички идеи да бъде героизиран с почести за деяние във време - отминало. Седмица пребивавах в гнездото, та така можах да проследя кучешката процесия. Каруците със запъхтените коне се нижеха една след друга.  Кучешките тела се полюшваха насам-натам по пътя си към трапищата на каменоломните, където трактор с дъска отпред ги загробваше. 

-         - И как е ставало това и защо? – учуди се свещеник Софрон.

Ами хората бяха задължени да ги заведат и те водеха на една поляна, почти на центъра на селото, където ветеринарят им поставяше инжекция. Кучето подскачаше, подскачаше и внезапно се строполяваше с пяна на уста!

-         И защо е било необходимо? – настоя свещеник Софрон

-  В училище ни се обясни, че вече ще се скъсва окончателно с простотията. И, че ще се поевропейчваме! – отговори Мартин Стоянчов Рогуша

- Като гражданин, Вие, отче Софрон, няма как да знаете пътя ни за Европа! – каза Мито Скорушата.

- Значи кучетата са били пренесени като курбан! – каза Йоана, която също бе с градски произход.

-         Селячеството като цяло! – уточни съпругът й.

-         Не си ми разказвал, до днес, тия неща! – удиви се Йоана…

-         От скромност! – отвърна с насмешка Мартин Стоянчов Рогуша.

-  Скромността е благородство! – вметна Мито Скорушата.

- Хората, към които природната щедрост е била оскъдна вътрешно или външно - подхвана Мартин Стоянчов, прекъсвайки Скорушата - са дръзки и честолюбиви.

-  Мартине, ти нищо не сподели за себе си, като изключим факта, че си гледал от високо житейската река, нейните разнопосочности, спрямо земната гравитация! – подметна свещеник Софрон.

-  Нямам нищо значимо, с което да се похваля. – каза Рогуша. Баща ми бе будала и естествено и аз съм будала, защото под крушата, круша пада. 

- Имаш! Имаш! Чувам, че чак до облаците стигаш! - настоя отеца.

- По скоро до мъглите! - каза Рогуша.

- Крадяха му обувките. Вярно, съвсем наскоро само му ги смениха, за да не е съвсем бос! - намеси си в разговора Мито Скорушата, качественият контрольор в завода, в който работеха съвместно с Рогушата.

- Всъщност тримата се запознаха някога в качеството си на мотострелковаци, а в последствие се сприятелиха. Известно време темата бе прекъсната, когато:

- Хубаво! - изрече Рогуша. Щом толкова интерсено се оказва, че съм бил, ето битието ми, нерадо; Още отроче, младо!

Зарезанаджийте се разсмяха.

- В онова гнездо, отче Софроне, просто се скрих в криене на опашка в тенеке. Дамгосано тенеке с краткото ми битие. Знам, че знаете, на бясно куче се връзва тенеке, та да се вижда отдалече, като предпаза от съществото, бъкано от зараза.

Зарезанаджийте избухнаха в буен смях, а когато смехът позатихна, отец Софрон

се обърна към съпругата на Рогушата:

- Йоана! Тоя, твоя хубавец, е объркал попрището свое!

- Орисия! - прекъсна го Мартин и подхвана:

"Аз съм: Лъжец! Крадец! Мошеник! Далавераджия! Още посягам и към вино и ракия! Обичам да се бия! Дори кръв пия!"

Приятелите на Мартин Рогуша го гледаха втрещени, а по едно време отеца прорече:

"Що за студенокръвна орисница е тая!?"

- Съветът на Старейшините! - отговори Мартин Стоянчов Рогуша

- Съветет на Старейшините! - почуди се отец Софрон.

- Отреди ми да бъда селски свинар, но аз не без помощ Свише, ето че станах железар! - допълни се домакинът. 

Свещеник Софрон помълча, поклати глава и подхвана: "Внимавай какви ги вършиш, защото злото е на вратата и в тебе гледа!" - казва Бог

- За мен ли се отнася? - запита Мартин.

- До всеки! - отговори свещеника.

- Ето как се стига до облаците! - подхвърли Скорушата и се разсмя, развеселен от спонтанното си прозрение.

В тоя момент, във въздуха отвън се понесе тържествен марш. Беше "Земеделския марш"! Засвири го селският духов оркестър. Земеделският марш бе забранен, но сега с тия пренастройващи струните си времене, нямаше кой да се заеме със съблюдения върху културните изяви.

Цялата зарезанска група бяха вече на улицата, както да посрещнат оркестъра, така и съпровождащият ги народ. Едва излезли на улицата и най неочаквано край оркестъра скоростно премина на колело секретарката на Кооперацията. Тя сви два-три метра пред музикантите и вдигна високо ръка. Оркестърът преустанови своето изпълнение, а секетарката на висок глас извика:

"Лозята от днес не са наши! Кооперацията е обявена в ликвидация! Всичко е на разпродажба! Били сме заглъзнали в задължения!"

"Мечката дойде и при вас, Мартине!" - продума Мито Скорушата

"Абе то си бе неизбежно!" - промълви Мартин Стоянчов Рогуша

"Всяко нещо се превърща в своята противоположност!" - изрече тихичко Йоана, припомняйки умозрителното заключение на Демокрит.

Известно време множеството стоеше, като внезапно замръзнало. Стресирано и бездиханно. Сполетялата ги вест изневиделица, смрази умове и присви сърцата с нагласа за празник. Тогава Йоана изведнъж хвана съпруга си за ръка и двамата бивши танцьори от близкия град подхванаха, отначало бавно, със забавена стъпка, но постепенно ставаше все по-отривиста ръченица.

Оркестърът, някак от танца на семейство Рогуша, навдигнаха инструменти и отведнъж, като залп: "Михайловградската ръченица на Славейко Каменов" екна над пространството. Постепенно към двамата танцьори се присъединяваха и присъединяваха още хора от множеството, докато улицата се изпълни с тоя лудешки танц. Танц на болка, ярост и безсилие.

Зарезанска изповед:

"После празника от частното лозе на Рогуша; по Постановлението за "самооблагане" - на "Ц.К."

Отново сме при теб, Св.Трифоне, защото в теб утеха намираме. И защото сме в опозиция. Винаги сме в опозиция.

Ти, Св.Трифоне, си мъченик. И ние сме мъченици. И също, така да се каже - безверници. Не вярваме в нищо. В бога, в ближния, в лидери, в себе си. А, ти ни сближаваш! Ти  и твоя повелител Дионис. Та, ето за това утехата ни е в теб. Тежко се живее самотно, Св.Трифоне.

"Неверници" сме ние, а още така и безразлични. Нито можем да се наречем работници, нито механици, земеделци, още по-малко лозари, а издънките буят. И като поета велик в "тежко вино" утеха търсим. Вдигаме оргии, но не сме харамии. А, вече не. Станахме овце. Фукарии. Крадем. Лъжем и се трепем. И за туй витаем. 

Теб, Св.Трифоне, зарад вярата твоя те обезглавили. А, ние сме неверници, нооо в резитбата надежда таим и ето още защо те благославяме.

                    "Нека се свети името твое, Св.Трифоне, 

                      да е вечна капката и майка й!"

И дано свише надеждата ни се чуе!

                     Амин!

 

Борис Церовски